Взаимоотношенията между аграрното ведомство и представителите на организациите от така наречените „приоритетни” сектори в последните дни придобиха твърде отчетлив библейски сюжет. Първо представители на 13 организации си подадоха ръце в името на спасението на българските плодове,зеленчуци и биопроизводство, които макар и приоритетни продължават да изпитват ударите на несъвършенната система за субсидиране, трайното недофинансиране и административните издевателства. За повечето от тях спасението преминава през оставката на земеделския министър, но се чуха и гласове сред тях, че тя няма да реши проблема. За да внесе още драматизъм в ситуацията, Румен Порожанов твърдо заяви, че няма да си я даде, а след това влезе в ролята на друг библейски персонаж-Пилат Понтийски, като си изми ръцете с евентуални оставки в по-ниските ешалони на повереното му ведомство и още един заместник, който следващият път да отнесе дървото, в случай че диалогът с приоритетните сектори отново влезе в задънена улица.
Решението е обединение
В условията на предизборната обстановка в която навлизаме, решението е всички организации на земеделски производители да седнат на масата и наистина да се обединят. Под каква форма-съюз, земеделска камара или нещо друго, не е важно, важното е да създадат легитимен орган, който да ги представлява пред държавата. Орган, който да защитава интересите на всички и да има тежест пред властта-изпълнителна и законодателна. Заговори се за създаване и на земеделско застрахователно дружество, а защо не и на земеделска банка, защото сега макар и гласовити, явно не са чак толкова гласовити както сами признаха, и производители на плодове и зеленчуци и биопроизводители, след като не успяха да впечатлят онзи, който „коли и беси” в държавата. Защото ако продължат да протестират без гласовете им да имат достатъчно тежест, протестът рискува да се политизира, и да загуби смисъл.
Държавата от своя страна продължава да показва своята законова немощ, приемайки или опитвайки се да прокара нормативни актове без смисъл, с които да реши от раз нерешени с десетилетия проблеми в поземлените отношения, а изкривеното субсидиране на сектора допълнително налива масло в огъня. Напояването пък е в някаква черна дупка, от която скоро изход не се вижда. Загробиха се милиони левове за неработеща стратегия, и земеделието още повече заприлича на глинена къща без основи, която рискува да бъде отнесена от пролетните порои. Ето защо спасението е в ръцете на самите давещи се- земеделските производители, още повече, че чаканият закон за браншовите организации остава мираж.
А на нас потребителите не ни остава нищо друго, освен да чакаме до Второ пришествие, когато отново може да има вкусни и сочни български плодове и зеленчуци, когато децата в градините и училищата ще ядат здравословни биопродукти, до тогава ще продължим да слагаме на трапезата вносни чушки трето качество, пластмасови безвкусни ягоди и агнешко от Нова Зеландия.
