В края на годината, когато отвсякъде ще ни залеят хвалебствия и отчети за раздадени и получени субсидии, за усвоени пари, за това как всичко в нашето земеделие цъфти и връзва, а перспективите са светли, за поредна година някои ще си помислят, че изпращаме още една трудна, но успешна година с надежди за нови успехи и справяне с предизвикателствата пред земеделския сектор.
Когато си на терен сред земеделските производители, се убеждаваш обаче, че подобна картинка не отговаря въобще на действителността. Защото там и царят е далече, и бог е високо. Имаш усещането,, че държавата е на автопилот, и още повече местни пъдари се опитват да пречат всякак и на малцината ентусиасти и идеалисти, останали да създават устойчивост на местно ниво и заетост и да се опитват да правят печеливш бизнес. Защото какво друго е това, ако не ентусиазъм и идеализъм, да произвеждаш нещо, от което не да си на печалба, а на загуба, и което на практика изглежда безсмислено. И в такива условия идва логично въпросът, кое му е приоритетното в сектора на производството на плодове и зеленчуци?
Такава е картинката в региона на Сливен, където местните производители вместо да работят комфортно с мисъл и планове за реализация на качествената си продукция я за Гърция, я за Дубай, се борят с местните пъдари, които ги поставят до стената с непосилно високи наеми за ползване на една търговска и хладилна база, която навремето е създадена именно за тях с германски инвестиции. Вместо да правят планове, как да разширяват и модернизират производството си за да са конкурентноспособни , те се чудят как да оцелеят в един враждебен климат против всякаква бизнес логика. Там всеки те пита, къде е държавата и защо не ни помага, а пречи? Производителите не искат пари, а търсят помощ и ясни правила, които не да поставят съществуването им на карта, а да им позволят да се развиват. Такива обаче няма, както е няма и държавата.
И къде е логиката в местната база вместо плодове и зеленчуци, да се съхранява слънчоглед в хладилните камери, а производители на череши и праскови да се чудят дали ще имат място, къде да оставят продукцията си през новата година. А освен с местното безуправство, климатичните промени и бюрокрацията, на тях им се налага да се борят и с пазара, задавайки логични въпроси като: След като няма къде да съхраняваме продукцията си , защо да гледаме праскови и череши, и как да предлагаме качествени плодове? и Защо при положение, че произвеждаме сливи, в магазините се продават сушени сливи от Чили? Всичко това поставя на карта оцеляването на семейни овошни градини, които вместо да цъфтят и раждат плодове, скоро може да бъдат изкоренени, които вместо да създават поминък и работна ръка, ще допринесат за още по-голямо обезллюдяване на региона превръщайки го от цветна градина в пустиня.
В такива условия наистина и страничния наблюдател ще си помисли, колко далеч е царя, как държавата е на автопилот, а земеделието загива. Загива притискано от климатичните промени, загива заради липсата на работна ръка и, заради управството на местни велможи и заради непреодолими административни и бюрократични бариери, докато царя остава далеко, бог високо, а държавата върви на автопилот.
Мартин Иванов
