Процесът на коопериране трябва да е доброволен, иначе рискува отново да затъне в безвремие
Почти 37 години след падането на комунистическия режим у нас стремежът на съвременното ни земеделие да се върне към устойчив модел на коопериране остава повече мечта, отколкото реалност. Макар и „европейско“ по отношение на технологии, високодобивни сортове и елитни породи животни, българското земеделие продължава да изпитва сериозни трудности, особено по отношение на пласмента и достъпа до пазари.
Поредното доказателство за това беше случаят от края на миналата седмица в Сливен, когато се стигна до напрежение между производители и преработватели заради спирането на приема на продукция от местното предприятие. Причината се оказа липса на достатъчен капацитет за обработка на рекордната реколта от компотни праскови.
Макар и изключение на фона на последните години, когато производителите на плодове у нас понесоха какви ли не геополитически и метеорологични удари, този случай отново отвори „стари рани“ в обществото, свързани с кооперирането. Въпреки че през последните години се наблюдават наченки на възстановяване на кооперативното движение чрез създаването – включително с европейска помощ – на организации и групи на производители, процесът на обединение не се радва на „всенародна любов“.
Обяснението е просто и е свързано с миналото на всички страни от сателитната орбита на Съветския съюз. Особено в периода от края на 40‑те до средата на 50‑те години, в най-мракобесните години на култа към Сталин, по съветски модел беше разрушено традиционното земеделие и производителите бяха насилствено вкарани в кооперации, ръководени не от самите тях, а от политически лица. Новата власт се опитваше да се добере до благата на земята, без да е допринесла за тях, лишавайки дребните стопани от най-скъпото им – земята и животните. Така оземлените производители бяха превърнати в обеднели граждани, принудени да мигрират към градовете в търсене на препитание. Невидимо започна процесът на обезлюдяване на селата – последиците от който са видими и днес: опустели къщи, затворени училища, липса на селски живот.
Тъкмо с този насилствен процес на колективизация са свързани най-травматичните спомени на българския производител. Стигало се е до бунтове и селски въстания, чиито следи са особено силни в Северозападна България. Макар и частично успешни, с укрепването на репресивната машина опитите за излизане от системата стават единични.
Днес споменът за някогашните ТКЗС-та избледнява, но резултатът от тях е видим: обезлюдени села и запустели стопански дворове. Земята отново произвежда, но липсва онази важна брънка, която да превърне производителите от пионки на пазара в силен фактор, с който да се съобразяват всички – от преработватели и търговци до потребители. А именно: силни кооперативи, подобни на тези в страни като Нидерландия и Италия.
Да, някой ще каже, че вече има браншови организации. Но част от тях са с ограничена представителност и слабо лоби, а други се появиха по изкуствен път след 2007 г. с основна цел усвояване на субсидии. Липсват истински силни кооперативи, способни да имат тежката дума при осигуряване на хранителния суверенитет на страната.
И пак – чака се на държавата да даде начален тласък. Но погледът назад показва ясно: когато държавата се намесва в подобни процеси, вместо те да се развиват естествено, резултатът е отнемане на инициативата от самите производители. А именно те трябва да определят правилата, а не да им бъдат налагани административно. Защото на полето и в обора не са чиновниците, а производителите – те знаят най-добре колко и с каква себестойност произвеждат. Трудността идва при реализацията на продукцията, защото днешната икономическа среда няма нищо общо с времената на НАРКООП и БУЛГАРПЛОД. Мултинационални търговци с огромна мощ налагат свои железни правила, а поради липсата на силни кооперации производителите не са в състояние да отговорят на този икономически диктат.
Държавата през последните години се люшка между неясни идеи за стимулиране на кооперирането и признания от политици, че не могат насила да накарат производителите да се обединяват. Така процесът потъва в безвремие, а всички чакат да се намери баланс между интересите на производителите, които искат да стъпят сериозно на пазара, и намеренията на политиците да градят по-силно земеделие.
Такъв баланс може да се постигне едва когато повече земеделски производители осъзнаят, че доброволното коопериране не е в техен ущърб, а в тяхна полза. Че няма да ги направи по-слаби, а по-силни. Че никой няма да им вземе земята – защото не сме в 1952‑ра, а в 2026 година. И че само с общи усилия могат да преодолеят пазарните бариери и да се превърнат от маловажен в жизненоважен играч на пазара.
Според регистрите на земеделското министерство, у нас към момента има около 820 регистрирани кооперации по закона за кооперациите, От тях функционират приблизително между 450-500 кооперации, наследени структури от 90-те години на миналия век. По европейските правила съществуват около 65 организации на производители най-вече на плодове и зеленчуци и зърно и около 120 групи на производители.
Последвайте ни в Google News
