След 2028 година ще оцелеят само производителите следващи мотот „Риск печели, риск- губи“
Ден след края на кръглата маса, посветена на устойчивостта и конкурентноспособността на българското земеделие, е време да помислим и да се опитаме да преведем на разбираем език това, което ще очаква българското земеделие в следващите седем години. От форума разбрахме, че нашето земеделие съвсем не е конкурентноспособно спрямо това в средноевропейските страни. Според данните, изнесени от агроикономистите, конкурентоспособни са единствено два подсектора – производството на зърно и маслодайни култури. Това е нещо, което си го знаем отдавна. Да не забравяме, че през първите два периода на прилагане на Общата селскостопанска политика в тези производства се инвестираше масово, т.е. те бяха определяни като приоритетни. Само че ако се махнат субсидиите на декар, се оказва, че и тяхната конкурентоспособност пада. Заради климатичните промени и различни глобални фактори се оказва, че в настоящия момент тези два сектора са стигнали своя максимум на развитие и тяхната конкурентоспособност е достигнала пика си. Тоест, по обясними причини, се очаква в следващите години да падне производството както на зърно, така и на маслодайни култури.
Че земеделието ни е изкуствено поддържано от субсидиите, става още по-ясно, когато се погледнат останалите подсектори, като производство на плодове и зеленчуци, месно и млечно животновъдство. А те, според агроикономистите, са на нива доста под средните за Европа. В това се убеждаваме ежедневно в магазините, където не откриваме нито български плодове и зеленчуци, нито българско месо, а в млякото, макар и българско, със сигурност може да се открие повече вносна суровина.
На фона на предстоящите протести, свързани с разпределението на поредната помощ, въпросът дали тихата революция в ОСП, както беше определена тя по време на кръглата маса, организирана от Българския фермерски съюз, няма да се превърне в цунами за българското земеделие, става все по-актуален. И то не защото след 2028 година парите за земеделие ще са с 20 процента по-малко, а защото Европа пренасочва бюджетни средства към други области – като въоръжение и отбрана – и ще изостави своята „дойна крава“ – земеделието. Още днес тя казва в пряк текст на земеделските производители: „Ние ви задаваме рамката и ще искаме от вас резултати, а моделът, по който ще си харчите парите, ще зависи от самите вас.“ Това е положението. И ако средствата не стигат, моля – има различни финансови инструменти, чрез които може да си ги набавите.
Това не е смяна на модела, а на парадигмата, т.е. на мисленето за земеделието. Фермерите от тук нататък ще трябва не да чакат да им капят стотици евро, а да търсят начини да си ги набавят чрез производство на продукция и нейната реализация. А този модел няма да е по вкуса на всички. Само на предприемачите, готови да поемат рискове, защото те са свързани и със застраховка на продукцията. Тоест, на европейския фермер – в по-малка степен, и на българския – в по-голяма, ще му се наложи да мисли не просто като земеделски производител, владеещ основния капитал – земята, и чакащ тя само да му роди благата си, а като предприемач, който ще трябва да мисли с един, два и повече хода напред. Какво да гледа, как да преструктурира въдства и производства, какви ниши да търси, така че в края да е на зелено, а не на червено.
Според вас, познавайки и амплоата на по-голяма част от земеделските ни производители, дали повече от 20 процента от тях са готови да променят мисленето си?! Едва ли! Това могат да направят хора с иновативно мислене и предприемачески дух, за които мотото е „Риск печели – риск губи“, а не такива, които чакат поредната помощ, за да закърпят бюджета. Сигурно има и ще има и такива производители на плодове и зеленчуци, зърнопроизводители и животновъди, които са склонни да рискуват, но мнозинството производители са консервативно настроени, и донякъде вината за такова поведение от тяхна страна носят и европейските субсидии. Защото чрез тази политика Европа позволи да се изкриви системата на подпомагане, особено след влизането в ЕС на страните от Източна и Централна Европа, и до появата на субсидиевъдството.
И сега се задава тотална смяна на модела. Субсидиите бавно отстъпват място на инструментите за управление на риска. Сигурността отстъпва място на несигурността, защото само този, който поема повече рискове в производството си, само той ще печели.
Ето защо, на фона на тихата революция в ОСП, която се задава, предстоящите протести дори на родна почва да имат някакво основание, изглеждат обречени. Изглеждат като битка между двама „Гаврошовци“ за къшей хляб. Като опит да се изгради последната дига срещу задаващото се „цунами“. Вместо да се създадат условия да се избегне това „цунами“, което ще е с много по-разрушителен ефект от битката за иранската помощ, част тъкмо от онези, които са свикнали да мислят консервативно и да чакат помощите, за да сглобят бюджета, съвсем скоро ще станат първите му жертви. Защото Европа казва на земеделските производители: било, каквото било. Оттук насетне ще оцелеят само онези, които могат да създават висококачествена и конкурентноспособна продукция. Останалите ще бъдат разпръснати като песъчинки по брега след поредната вълна от цунамито. И си помислете какъв би бил неговият ефект след 2028 година, ако това цунами, идващо от Брюксел, засегне между 70 и 80 процента от производители, свикнали да чакат субсидии, вместо сами да вземат решения за бизнеса си?!
Последвайте ни в Google News
